Това се случи преди 16 години, а аз, както обикновено, се бях замечтал, но този път си имах причина – животът ми беше на път да се промени и това изискваше да се настроя умствено. След седем години работа като радиоводещ напуснах и си намерих истинска работа. Е, почти. Карах на юг от дъждовния Ланкашър, на път да стана служител „връзки с медиите“ в автомобилна компания. Това значеше две неща – първо, трябваше ми костюм, и второ - можех да се срещам и да си бъбря с водещите на автомобилните телевизионни предавания. И може би един ден да прескоча оградата и самият аз да стана такъв – това ми беше мечта още от дете, когато гледах TopGear.

Беше рисковано, почти сигурно нямаше да сработи, приятелите ми в радиото бяха разочаровани от мен, а аз всъщност нямах костюм. Но това беше най-добрата ми възможност, ако исках да правя неща от типа на ядене и живеене в нещо различно от боядисана в кафяво гарсониера. И така, докато подобни мисли окупираха малката ми бирмингамска кратуна, внезапното спиране на обичното ми въгленовочерно Scirocco GTX ми дойде като гръм от ясно небе. Бях ударил колата пред мен на кръговото – просто чукване, нищо сериозно. Последваха извинения, писане на обяснения и угризения, когато оглеждах нащърбената предница. Старото ми Scirocco – бяхме преживели толкова приключения заедно... Е, почти. В повечето случаи се повреждаше насред пътя, но аз си бях горд с него и гледах с обич лъскавата му наситена боя под слоя лак. При всяко положение това беше краят за него. С новата работа получих и служебна кола – малка и немощна, но чисто нова и щеше винаги да работи. След това пътуване старият VW щеше да получи кратък момент слава в малко каре на страниците на Auto Trader, преди да премине в други ръце срещу по-малко от исканата цена, но повече от истинската му стойност.

Работата е там, че това можеше да се случи по различен начин или въобще да не се случи. Моето Scirocco беше третото, което огледах. Исках такава кола, защото барабанистът в групата ми имаше същата и си помислих, че щом той успява да побере барабаните си в нещо по-готино от Escort или Golf, значи и аз със сигурност можех да напъхам баскитарата си в нея. Отказах се от първото Scirocco, което огледах (кожените седалки бяха станали на нищо, а миризмата в багажника можеше да предизвика интереса на полицията). Огледах втора, версия GT, с по-малък двигател – беше безупречна. Собственикът разполагаше с пълна сервизна история, пробегът беше едва една четвърт от това, което можеше да се очаква от едно Scirocco, интериорът беше перфектен, каросерията блестеше от здраве и пъргавина, скрити под безупречната боя. Която беше ярко, очеизваждащо оранжево. Ръждивата ми сребристосива Opel Manta стоеше и капеше масло на бордюра зад мен, докато аз оглеждах Scirocco-то и се опитвах да си представя как щях да се чувствам, ако се появя на участие или в колежа с оранжева кола. Не можех да го направя. Отказах и тази оферта и купих следващата, която ми попадна – същата, която ударих на кръгово в Съри.

Купих я заради цвета – злобно тъмносиво, което изглеждаше страхотно, а и двигателят беше по-големият 1,8-литров. Взех я въпреки факта, че беше боклук на часове от смъртта. Нуждаеше се от постоянни грижи, играеше си с мен, прецакваше ми бюджета и ме изоставяше. Но си я обичах. И тук се появява интересен въпрос. Присъща ли ми е склонността да се примирявам със слабостите на красива кола? Предпочитах ли хаоса и блясъка на повредена, но добре изглеждаща машина, вместо скучната надеждност на по-обикновена? И ако да – как би ми се отразило, ако бях взел оранжевата? Дали надеждността й, възможността да планирам пътуване и да знам, че ще стигна без проблеми, щяха да повлияят на младото ми, развиващо се съзнание? Щях ли да стана уважаван и отговорен член на обществото, вместо водещ в амбициозно, но безсмислено телевизионно предаване?

Факт е, че днес оранжево VW Scirocco вероятно е желано ретро-готино нещо. Приятният му характер щеше да се съчетае с артистичния ми ум и да ме превърне в дизайнер или архитект. Ето защо независимо дали обичате, или мразите коли (предполагам, че е първото, като вземем предвид какво четете), те са безкрайно увлекателна и противоречива тема. Понякога се самоопределяме с тях, понякога влияят на това, което сме. А по този въпрос можем много да говорим.

Ричард Хамънд